Жена

Угасва в очите ти вятърът

с който умееше да разпиляваш

Вселената

и да я събираш отново в дланите

малките, нежните

натежали от вечност.

И онези пламъци в зениците

в които виждах чужди, далечни светове

уби ли ги? на кръста ли ги разпна?

Къде са, моя мила истинска жена?

И ето, страните ти пламват горди

с искри, лъчи и огньове

“Не съм ги предала” – крещят

И ето, ръцете разперваш – огромни –

всемира да прегърнат и задушат

а после отново, отново, отново

с всеки миг да го прераждат

претворяват, измислят, сънуват

Ето те! Моя мила истинска жена!

Какво те прави такава, не знам,

какво прави кръвта ти толкова червена

пареща

стихийна

… и свещена…

А ти с лекотата на бриза

покори света и живота

ей така

просто ей така

защото го можеш

защото не би могла иначе

защото си дяволски истинска

Но се опитваш, и защо ли,

от див ручей да се превърнеш

в тихо море

от самотен воин да станеш

на самотно пристанище

да покориш и себе си…

непокорената!

непокоримата!

Защо?

Защо?

Защо?

Кажи ми, моя мила истинска жена.

В зениците ти припламна вятърът

а после се укроти и замълча

най-търсената, най-желаната,

единствената

най-истинската!

се влюби, коленичи и стана

ЖЕНА