Феникс
Във
въздуха се носи лилавото ухание на живот, на тръпнещо пулсиращо очакване. Погледите се кръстосват в едномигови дуели и се разпиляват във вятъра и слънцето, премрежват се и се превръщат в роса.
Аз се гоня
със стъпките ми… търсим се… надбягваме се и танцуваме… хората ни се мръщят, защото ние се смеем, ликуваме… и живеем. В краката ми шумата съска, в косата ми слънцето се разпръсква, в ръцете ми вятърът се заплита… безсилни, безпомощни. Аз съм на друг.
А ти ме
чакаш някъде. Или никъде. Не знам. А ти ме сънуваш, но задушена в клоните на увяхнало дърво. Прекалено съм жива, за да бъда хербарий в колекция от лесни победи. Прекалено съм себе си, за да се превърна в обикновено есенно листо между страници на книга. Прекалено съм свободна, за да принадлежа на илюзии. Прекалено…
А аз си
вървя по шумата, по клоните, по вятъра, по четирите стени на стаята, спя на тавана на черупката, която крепи света… и те сънувам прозрачен.
Ще се
разплискам по теб и ще те отнеса като отлив навътре в себе си. Не. Теб те е страх. Ти не умееш да умираш, не знаеш как да се раждаш. Нямаш представа какво е да се въргаляш в девствен сняг и в девствена лава.
Не. Ти не
си достатъчно жив, за да се бориш за мен. Не си достатъчно себе си.
А аз? Аз си вървя по
пулсиращата кръв на живота. Виждаш ли ме?
Прекрасно……….