Доматена супа
Съвсем не е вярно, че с времето ставаме по-безчувствени. Напротив – изострена съм като кълбо от нервни окончания, което е погълнало цялата ми същност. Нищо друго не функционира. Развалено, похабено, изнемощяло. Емоциите и чувствата не знам с какво се хранят, но явно го имам в огромни количества.
Нищо, нищо не е същото. Живея сред джунгла от сгради, които са надвиснали над мен и ме потискат с мрачните си блуждаещи погледи. Не ги искам. Обичам други хора. Които не са празни, не са безпътни… и ме оставят да дишам.
Кога успях да съсипя живота си? Себе си? Погубих ли и някой друг? Не обичам реториката. Вижте колко е празна, безпътна. И не те оставя да дишаш.
Искам отново да бъда пълноценна личност. Искам отново да мога да мисля. Искам човек, с когото да се чувствам у дома си. Искам тези неща да не бяха свързани. Искам. И не мога. Но ще мога. Ще се науча. За пореден път.
Толкова много разруха! Никога не съм се борила с толкова много разруха. Никога не съм искала толкова малко да живея.
