„КАФЕТО И ГРАДЪТ”

(ДУХ В БУТИЛКАТА)

„Есента е любимият ми сезон в Лос Анджелис – гледам как птиците си сменят цвета и падат от дърветата” – Дейвид Летерман.
Тази мисъл не дойде веднага. Не би могла. Когато отвори очи, Лора сбърчи чело като криворазорана нива и погледна мрачно към светлината в прозореца.
Първо помисли за щори. След това – за капаци на прозорците. После се сети за думите на Летерман и се усмихна с ирония. Надигна се бавно от леглото и тогава в главата й се върна първата мисъл, онази, която бе прелетяла леко под затворените клепачи още преди всички останали – „искам кафе”.
Колко нелепо, колко безсмислено, колко безхарактерно и безлично звучи всичко това. Тя нямаше нужда от кафе, не беше пристрастяване, нито пък „социално обусловено потребителско поведение”, нямаше нищо общо с понятията сутрешно кафе, кафе-пауза, следобедно кафе, излизане с приятелки на кафе, бизнес среща в лоби бара на 5-звезден хотел на чаша кафе. Тя искаше кафе.
Това е като при котките, когато идват в скута ти и искат да ги погалиш, искат да ги накараш да мъркат. Не защото им е нужно, а защото животът е по-хубав с малките удоволствия, незабележимите, които ни правят пълни.
Лора направи една бърза безцелна разходка из апартамента и на втората обиколка спря в кухнята, направи си кафе и излезе на терасата. Права, до парапета, се вгледа в джанката, която растеше пред дома й. Още беше малко унесена и неадекватна и не забеляза какво се случваше със самото кафе. А то се събуди. Там, на терасата, огряно от утринното слънце, не много топло, есен е, но пък толкова шарено сред всички тези цветове наоколо (не трябва да се пропуска и това, че съседите отсреща си боядисаха балкона зелен, тревисто зелен и ако се съди по жълтата дограма на прозорците, сигурно им се ходи в Бразилия). Кафето пое дълбоко дъх и издиша гъст ароматен облак пара. Тя го погледна. Почти като добър приятел. И то се стопли от това усещане, омекна, издиша още една струйка нагоре, танцуваща, закачлива и когато Лора отпи следващата глътка, кафето беше станало малко по-сладко. Точно каквото би искала да бъде в момента. И ето тогава се случи. Всичкото. Тя се усмихна и на кафето му прималя, разтуптя се, насълзи се… Дрън-дрън. Просто кафето се влюби.
А Лора продължаваше унесено да се взира в джанката и да си спомня за времената, когато се катереше на това дърво, да бере малки недоузрели плодчета, от които после я болеше корема, но пък беше победител, първата завзела върха и наградена с трофеите от клоните.
И тогава забеляза. В кафето съвсем определено се усещаше вкус на мляко и мед. Сигурно бъркаше, не беше слагала нищо вътре. Измамата се дължи на сънеността й, нищо повече. Не може да има повече. А имаше – полъх на лято и разлистена гора, на набъбващ плод с тежко-сладък мирис, градинка, пясъчник, невинност, детство. В малко мляко и мед, които ги няма.
Нечии ръце обгърнаха кръста й и топъл дъх, ухаещ на уютно легло и приказни сънища прошепна в ухото й „Добро утро”. Беше приятелят й. Тя се усмихна и се притисна назад като в пухена завивка и отговори с ехото „Добро утро”.
При движението назад една самотна ревнива капка кафе се промъкна по дланта й и ощипа леко кожата на Лора с поредния призив „Добро утро!”.
… Добро утро, принцесо…
Така е хубаво. Чува се мъркане, някой съсед ще да си е взел котка. Това не трябваше ли да се обсъжда с останалите от блока?
Кафето крещеше към Лора „Обичам те”, а тя плъзгаше поглед от сграда на сграда и повтаряше „Добро утро, добро утро, добро утро на всички вас, които и да сте, добро утро на утрото, добро утро на вечерта, добро утро на вечността между тях. Добро утро на магията на този град, която ще отвори всеки прозорец с вълшебния ключ от тънка виеща се струйка дим от кафе и ще пусне слънцето при нас.”
И без прозорец може. Аз лично мога и без котка. Но искам да гледам есента и падащите от дърветата птици, които да ме правят пълна с много и различни нелепи, безсмислени, ненужни неща. За да се усмихвам на всяко утро.

03.09.2008, София

0

0