Умора
Посрещам те… на страниците на нищото. Бели листове? Не. Отдавна вече не съм чиста. Отдавна не съм девствена. Само малко мечтател. Малко повече егоист. Или малко от всичко?
Започнах да не знам. Започнах да се питам.
Започнах да забравям. За какво беше всичко това? За да докажа нещо? За да опровергая някого? Просто да не се предам?
Започнах да помня. Това, което го няма. Да вярвам само в това, което съм загубила. Да се боря за това, което нищо не значи за мен.
Започнах да губя себе си. Там, сред купищата мръсни, изписани листове. Да губя важните – онези откъснатите, които ме връщаха… Започнах да се губя зад безбройните непростими компромиси, с които исках да си купя въздух и поне малко, мъничко, мъничко щастие.
Отидох на кръста, за да се пречупя. Не успях. Отидох на кладата, за да се залича. Не изгорях. Отидох на гилотината. Оживях. Как хората успяват да умрат? От умора, от слабост, от скука, от студ, от страх. Аз не успях. Някой да ми каже как се умира без да се възкръсва!
Започнах даже да говоря! Колко пошло?! Колко посредствено и злободневно… научих се да общувам по човешки. Дори станах мила, понякога тактична, научих се да лъжа, да мамя, да бъда лицемер, научих се да не вярвам. Научих всички игри на възрастни. А на Великден раздавах шоколадови яйца… Защото са по-истински.
А някъде наоколо е вятърът. Но аз вече нямам коса, която да развява. Някъде наоколо… е всичко, което съм желала. Сляпа ли съм? Някъде наоколо е всичко, което съм била и всичко, което съм щяла да бъда. Вятърът го няма. На пътя съм сама.
