Втората жена
Тя знае ли? За играта на любов. За играта на игра. За вятъра, който правиш с ръцете си, за да разпилееш косата ми, да я разлееш по себе си… да те изгори. Знае ли. Как пръстите ти проникват в мен и събират кръв. В шепи, в кофи, в цели изби за старо тръпчиво вино.
Знае ли. И чака ли мълчаливия отлив, който ще върне тази вълна в скута на нейното си, на вашето си море.
Ще се сгушиш между гърдите й, знам, ще я прегърнеш силно като уплашено дете, събудило се след тежък страшен сън. Ще продължиш още малко да си мислиш за кошмара, със сладост, приятен спомен от нещо различно. А после ще забравиш.
Защо да помня аз. Защо пък да пазя чуждите сънища. Защо да лъжа, че е било истинско. Истинско беше.
За будната.
Ти избра кога да дойда. Аз ще избера кога да си тръгна.
Оплетох ли се сред нишките на измисленото щастие, потърсих ли очи, в които мога да потъна, помислих ли, че за миг поне това стига.
Не. Никога. Така и не излъгах себе си. Опитах, може би. Но не. Опитах да излъжа теб.
Не, откраднатото време не би могло да ми бъде достатъчно. Аз тръгнах на война. На война се лъже. На война се убива. И се лее кръв. Тръгнах с развети знамена и отворени обятия, с цялата топлина на душата си.
Не, всъщност, на теб това не ти стига. Ти си достатъчно смел, че да предпочетеш простосмъртна.
