В тъмното ъгълче на мазето…
В тъмното ъгълче на мазето, насред безлунната поляна, под пронизващите капки на душа ти плачеш и се чувстваш слаба, и те е страх да не останеш сама. А бягаш от всички.
Заровена в сеното на своето безвремие и нереалност, болката лази по нажежената ти кожа и ти се взираш втренчено в слънцето, за да потекат сълзи от очите ти. Но това не помага. Ти плачеш. И те е страх, че си сама.
Колко време мина, колко мисли излетяха, наплашени от собствената си безсмисленост и ненужност, колко нощи се разтекоха по паважа, потопен в есенен дъжд, а на следващия ден се разпукваха първите ледове… Докато стигнеш дотук: Емоционална развалина в тъмното ъгълче на мазето.
Утринта е страшна. Тогава сянката ти се връща на своето място, оставяйки ти главната роля, която насилствено си е присвоила за известно време. Ти плачеш и се чувстваш слаба.
Колко пясъчни бури отшумяха край гордо изправеното ти лице. Обрулиха те, съсипаха те, но ти не искаш да си го признаеш. Стискаш зъби насред безлунната поляна, насред вихъра на вятъра и се чувстваш непоправимо, ужасно сама. Дори не знаеш как да спреш да плачеш.
